Докладът на Европейската комисия беше достатъчно детайлно коментиран в медиите, за да се произнасям и аз. Но като професионален изследвач на демокрацията ме изненада импотентността на обвиненията, отправени от опозицията срещу правителството при вота на недоверие.

Вместо поредната махленска (пардон, парламентарна, ама то май е едно и също) разправия не крия, че направо изтръпвам пред констатации като „недореформирана съдебна система“, „безнаказана корупция“, „ключови стратегически празноти“ и т.н. И особено от две други – че „не се спазва разделението на властите“ и че „липсва посока в политиката“.
Казано на обикновен език, това означава просто липса на демокрация. Наричайте това състояние както предпочетете – „квазидемокрация“, „псевдодемокрация“, „демократура“ (тъжна комбинация между лъжедемокрация и едноличен режим) или каквото още искате.
При всички положения обаче то е

далеч от политическа система

на държава член на ЕС. Или, с други думи, 66 месеца след като ни прие в семейството си, Европа отново констатира, че ние все още не сме дораснали да бъдем пълноправен негов член.

Ще започна с обратния въпрос І кой НЕ Е виновен за това. Ами много просто – обикновеният българин. В историята си той е надживял четири империи (и всичките ги е пратил в небитието) – Византийската, Османската, Германската и Съветската.
Та се е научил, подобно на кучето, да скача според тоягата. В смисъл, сръчно да се нагажда към всяка власт – чужда (800 години) или „родна“ (500 години, ама само до Средновековието).
Убеден съм, че по същия сръчен начин българинът щеше да се нагоди и към изискванията и претенциите на ЕС. Наблюдавал съм подобно нещо през 80-те години в Испания – за 4-5 години членство в Съюза от средиземноморци испанците се превърнаха в европейци. А в Каталуня даже си забраниха и коридата – било варварско, а не европейско…
Е, защо тогава българинът не успява? Ами отговорът е още по-прост – щом вината не е у него, значи е в тези, които уж го управляват. А напук на кризата и обратно на демографските тенденции не само техният брой, но и техните заплати не спират да растат.
По последните данни на НСИ държавните чиновници у нас са достигнали

внушителния брой от 116 000 души!

Добавете към тях и 109 000 човека от полицията и армията и излиза, че милион и 500 хил. частници издържат с данъците си 225 000 тунеядци! Ами излиза, че всеки шести честен частник изцяло издържа някакъв чиновник!

А какво прави през това време този „някакъв“? Мигар армията ни бди над националната ни сигурност? Че ние от 3 страни сме заобиколени с натовци, а останалите две – Македония и Сърбия, едва ли горят от мерак да ни нападнат…
Мигар „нашата полиция“, т.е. МВР, ни пази? Видяхме го в Бургас…
Да оставим настрани факта, че охраната на държавно летище е поверена на частна фирма. Ама този филм го гледахме още при случая в Челопечене – при военна полиция с 30 млн. лева годишен бюджет складовете там се охраняваха пак от частници.
Що ли пък не ми мирише на „ти на мене, аз на тебе“? Само дето това „на мене и на тебе“ е пак на гърба на нас, данъкоплатците…
Да се върна обаче на другите 116 000 държавни служители. Направих си елементарен експеримент – чукнах в „Гугъл“ простата думичка „агенция“. И о, ужас!
Оказа се, че разполагаме поне с четири вида агенции – държавни, национални, изпълнителни и „агенция по“ (или „за“). Отделно също с толкова видове „комисии“ – „по“ или „за“.

В държавните агенции се трудят около 12 500 души. Още 13 200 – в изпълнителните. Други 13 000 – в „административните структури, които имат функции във връзка с осъществяване на изпълнителната власт“. (Ако някой успее да ми обясни това, ще го черпя).
Не падат по-долу и областните, общинските и районните администрации – в тях данъкоплатецът храни общо около 35 500 души. Няма да питам с какво те му се отблагодаряват, защото предполагам, че всеки го е изпитал на гърба си.
И така до 116 000.
Да не пропусна обаче и някои абсурди.

В Министерството на отбраната

например на държавна хранилка са около 1000 души. Отделно обаче си живуркат и някаква „Държавна мрежа за сигурност и отбрана“ с 950 човека и „Социални дейности на Министерството на отбраната“ с близо 800 такива.

Или общо към 2800 чиновници „обгрижват“ няма и 40 000 войници. Блазе им…
Впрочем „блазе“ и на затворниците – за тях мислят 4600 души към Министерството на правосъдието. А още 1500 са в системата на т.нар. съдебна охрана.
Сега обяснявате ли си защо един обвиняем в съда (откъдето май не може да избяга) се съпровожда от поне 5-6 полицаи? Ми защото е хем по-зрелищно, хем по-лесно. Не е като да търсиш (примерно) братя Избегалеви…
Освен 2350 чиновници в Министерството на земеделието към него има и агенция „Рибарство и аквакултури“ с 340 души, агенция „Селекция и репродукция в животновъдството“ със 160 и „Сортоизпитване, апробация и семеконтрол“ с 320 броя. Риба внасяме, говеда нямаме, но чиновници – дал Бог…
Мога да ви засипя с още куп подобни данни. Предпочитам обаче да насоча вниманието ви към друг абсурд.
Три години Дянков люто се заканваше, че ще ограничи броя на държавните чиновници. А на четвъртата пробута поправка в закона за държавния служител, според която

те имат право не на 12, а на 22 месечни заплати!

Дали са свършили работа и за две, няма значение, важна е „преценката на непосредствения ръководител“.

Ами работата е ясна – ако някоя засукана млада чиновничка се окаже „перспективна“ в отношенията си с него, и хоп – 10 заплати отгоре. Сиреч ние, данъкоплатците, ще поемем разходите и по мераците на „непосредствения ръководител“…
Впрочем в този ред на мисли, както би казал вътрешният ни министър (голям смях, нали) във Фейсбук попаднах на прелюбопитна история. Някакъв съзнателен гражданин съзнателно си попълнил годишната данъчна декларация. И получил от НАП отговора, който ще видите на факсимилето тук.

* * *

Приключвам с цитат от Бриджет Чарнота, бивш докладчик за България в ЕК до приемането на страната в ЕС. „Факторът „срам“, казва тя, не е по-силен или по-ефективен през четвъртата и петата година или пък евентуално в шестата, отколкото е бил в първите две години след присъединяването, когато всяка уважаваща себе си администрация би трябвало да е направила реални усилия да отърве държавата си от това досадно „наблюдение“ от Брюксел.“

Липса на политическа посока (към реална демокрация) или липса на „фактора срам“ у чиновниците?

Оставям отговора на читателя…